Биография
Афоризми
Фрагменти от творчеството
Мисли на Елиас Канети
Признание и награди
Книги
Снимки
Биография
Елиас Канети е австрийски писател от еврейски произход, получил Нобелова награда за литература през 1981 година. Той е роден в Русе на 25 юли 1905 г. в семейството на Жак и Матилда Канети, където изживява първите години на детството си. Нобелова награда получава за своята книга "Спасения език", в която описва спомени от ранните си години. През 1911 г. семейството се преселва в Манчестър, Англия, където бащата става служител в търговска фирма. През 1912 г. баща му умира. Както казва в спомените си писателят, това става след като научава вестта за избухналата Балканска война. През 1913 г. майка му го отвежда заедно с неговите двама братя във Виена. Канети прекарва ученическите си години в Австрия, Швейцария и Германия. През 1924 г. се завръща в Австрия, където започва да изучава химия. Първото му сериозно литературно произведение ”Заслепението” е публикувано през 1935 г. Следващите му по-значими произведения са: ”Провинцията на човека” (1973), ”Съзнанието на думите” (1975), ”Спасеният език” (1979), ”Факел в ухото” (1980), ”Игра на очи” ( 1985), ”Тайното сърце на часовника” (1989). Произведенията на Канети се отличават със своята сложност и психоаналитичност. През 1981 г. Елиас Канети е удостоен с Нобелова награда в областта на литературата за своята книга ”Спасеният език”, в която авторът описва спомени от ранните си години, с най-траен отпечатък преживяното в Русчук. По време на церемонията по връчване на Нобеловата награда в Шведската кралска академия на науките, Канети произнася забележително слово, в която ясно е изразено отрицателното му отношение към войната. Елиас Канети умира на 13 август 1994 г. в Цюрих. През 2005 г. Елиас Канети е удостоен посмъртно със званието ”Почетен гражданин на град Русе”.
Афоризми
“Познанието, което не си се осмелил да имаш.”
”Неизползваното знание си отмъщава.”
”Най-труно е да откриеш онова, което и без това знаеш.”
”Не е важно какво откриваш, важно е да подредиш онова, което не си открил.”
”Мисли като сипей, мисли като лава, мисли като дъжд.”
”Да се опълчиш срещу разбираемото.”
”Да запазиш внезапността.”
”Чрез словото да запазваш хората живи, това не е ли същото, както да ги създадеш чрез слово?”
Това са афоризми на Елиас Канети, преведени от професор Пенка Ангелова, председател на Международното дружество “Елиас Канети” в Русе, и събрани в книгата ”Записки 1942-1985г.”
Тези мисли на Нобеловия лауреат за литература Елиас Канети са толкови истински и толкови мъдри. Истински като неговия живот и мъдри като неговата личност. В същата тази книга той пише:
“Искам да стана толерантен, без да затварям очите си за нещо, да не преследвам никого дори ако всички ме преследват. Да стана по-добър, без да го забележа. Да стана по-тъжен, но да обичам да живея. Да стана по-ведър, да бъда щастлив чрез другите, на никого да не принадлежа, във всекиго да раста, да обичам най-доброто, да укротявам най-лошото...”
Това може да напише само човек, който търси истината, съвършенството и мъдростта. Човек, който търси отговорите на ”свръхземните въпроси , които никой век не разреши.”
Фрагменти от творчеството
Из "Спасеният език", Елиас Канети
Русчук - на долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че се намира в България, ще дам непълна представа за него, защото там живееха хора от най-различен произход, за един ден можеха да се чуят седем или осем езика. Освен българите, които често бяха от селата, имаше и много турци, които живееха в отделен квартал, а точно до него беше нашият, кварталът на шпаньолите. Имаше гърци, албанци, арменци, цигани. От отсрещния бряг на Дунава идваха румънци, румънка е била и дойката ми, която обаче не помня. Имаше и не многобройни руснаци.
Като дете не възприемах съзнателно това многообразие, но непрестанно чувствах последствията от него. Запомнил съм някои хора само защото са били от определена народност и са се различавали от другите по носията. През онези шест години сред прислугата вкъщи по едно време имаше един черкезин, а по-късно и един арменец. Най-добрата приятелка на майка ми беше рускиня, Олга. Един път седмично в нашия двор пристигаха цигани, толкова много бяха, струваше ми се, че това е цялото им племе, а за ужаса, с който ме изпълваха, ще стане дума по-късно.
Русчук беше стар пристанищен град на Дунава и като пристанище имаше доста голямо значение. Поради това тук бяха надошли хора от къде ли не, а Дунавът постоянно беше предмет на разговори. Разказваха се истории за онези години, когато е замръзвал; за разходки по леда с шейни чак до Румъния; за изгладнели вълци, които нападали впрегнатите в шейните коне.
Вълците бяха първите диви животни, за които чух да се разказва. В приказките, които ми разказваха българските слугинчета от селата, ставаше дума за върколаци, а една нощ баща ми ме изплаши с вълчата маска, която си беше сложил.
Ще ми бъде трудно да дам пълна представа за пъстротата на онези ранни години в Русчук, за всички страсти и страхове. Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук. Останалият свят там се наричаше Европа и когато някой тръгнеше нагоре по Дунава към Виена, казваха, че отива в Европа.
Из „Притурка от Хемпстед”, Елиас Канети
„Упоритото отрицание на времето си отмъщава. Никога не съм признавал хода му. Никога не съм го възприемал като поток, който може да пресъхне. То ме обгръщаше неизчерпаемо като море. По него се движех в различни посоки и ми се струваше естествено да продължавам да се движа по този начин. Моето време никога не можеше да отмине. Всичко, което предприемах, беше за вечността и за най-дребното начинание пред мен се простираха вечности.
Търсех всички древни богове и исках да ги събера и помиря в себе си. Бях изпълнил духа си с всички народи: по този начин се покайвах за надменността на дедите си. В историята не търсех посоката. За мен най-малкото имаше по-голяма стойност от най-великото, защото можеше да изчезне. Не приемах жертвата на никакъв живот. Каквото не можеше да намери място в този свят, намираше място в мен. Така съм не по-малко обхватен от света, чувствам как го достигам навсякъде. С годините все повече се разграничавах от надменността на самотата. Днес зная колко малко съм бил в началото и колко надалеч стигнах в широкото дихание на духовността.
Но постигнал тази цел, аз осъзнавам своята безполезност.
Присмивах се на времето, а то вече свършва.”
Мисли на Елиас Канети
Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук… — начало на мемоарната му книга „Спасеният език“
Аз съм тук. Мен ме няма. Новото преброяване на човечеството.
Ами напълно е възможно Бог не да дреме, а да се крие от страх пред нас.
Богатият събира стада и камари. Хората не го вълнуват – достатъчно му е, че може да ги купи. Властелинът събира хора. Стадата и камарите са му безразлични или му трябват за придобиване на хора. Знаменистостта събира хорове. Тя иска да слуша в тях своето име.
В дистанциите човек закоравява.
В дневника си човек разговаря със самия себе си.
В процеса на писане има нещо безкрайно.
В сравнение с църквата всички владетели са малки дилетанти.
Властта днес е по-могъща от когато и да било, но и по-проклинана, от когато и да е.
Властта завърта главата дори и на тези, които въобще не я притежават; само дето по-бързо изветрява оттам.
Властта на по-дълбоко, животинско ниво е по-добре да се нарича насилие.
Всеки въпрос е нахлуване.
Всеки език има свое мълчание.
Всеки човек е център на света, точно така – всеки; и светът именно затова е ценен, защото е пълен с такива центрове.
Всичко, което може да се яде, става обект на властта.
Големите автори на афоризми се четат така, като че всички те са се познавали един друг много добре.
Градовете загиват, хората лазят по-надълбоко.
Да се разберат евреите е по-трудно от всеки друг народ.
Действай така, както сякаш не би могъл повече никой друг път.
Днес е по-трудно официално да осъдиш един-единствен човек на изгаряне върху клада, отколкото да разгориш световна война.
Днес, след събитията в Хирошима, всеки знае какво представлява войната и тъкмо фактът, че всеки знае това, е нашата единствена надежда.
Дори не можем и да си представим, колко опасен би станал светът без животни.
Едва в изгнание осъзнаваш в каква степен този свят е бил свят на изгнаници и на каторжници.
Езикът, разглеждан като система, немее.
За чужди не тъгуват.
Заплахата както и преди живее във всяка една заповед.
Заповедта е по-стара от езика, в противен случай не биха го разбирали дори кучетата.
Заповедта не допуска противоречия.
Известно е, че хора, действащи по заповед, са способни и на най-ужасни постъпки.
Изобретението, което все още ни липсва: да се вкарат взривовете обратно.
Източник на заповедта е по-силно същество.
Истината трябва да удря като гръм. Иначе би била безполезна.
Истинските писатели срещат своите герои едва след като те вече са сътворени.
Истинският писател, какъвто си го представяме, е винаги във властта на своето време, той е негов слуга, негов крепостен, него последен роб.
Истинското, ужасяващо лице на нашия свят е вестникът.
Какво е човекът без поклонение? И какво поклонението не направило за човека!
Какво именно разбират хората под величие? Това е твърде многозначителна дума, че се съмняваш може ли въобще да се извлече от нея ясен смисъл. Какво само не е било наричано велико!
Който има много отговори, би трябвало да има още повече въпроси.
Който не вярва в Бог, той приема цялата вина за този свят върху себе си.
Колко е лесно да се каже: „Намерѝ себе си!“ Какъв страх, ако това наистина се случи!
Колкото повече продукти, толкова по голяма нужда от потребители.
Колкото повече хората се губят, толкова по-сходни са те по съдба.
Където отиват мнозина, там отиват и другите.
Лекарят от добро общество за всеки свой пациент изнамира особена болест.
Мнозина биха живели по-дълго, ако имаха по-малки съкровища.
Може ли да се изобрети още нещо, без страх от изобретеното?
Морето има глас – много изменчив, но непрекъснато долавян.
На заповед се подчиняват, защото съпротивата е безнадеждна: заповядва този, който все едно ще победи.
На никого не би му попречило да се вгледа в себе си по време на хранене.
Най-много биват тормозени със заповеди децата. Удивително е, как те въобще не се пречупват под гнета на заповедите и успяват да преживеят усърдието на възпитателите.
Най-много ти се иска – каква скромност! – безсмъртие, за да четеш.
Най-трудно би ни било да понесем такъв Бог, какъвто сами си измислихме.
Най-ужасната тълпа, която можете да си представите, би се състояла само от познати.
Най-ужасните хора са тези, които знаят всичко и вярват в това. Но най-трудното е да не тормозиш другите с това, което поправяш у самия себе си.
Насаме със самия себе си човек не може да попадне под властта на заповедта.
Невинен въпрос е този, който остава сам за себе си и не влече след себе си други.
Никой никога в действителност не е вярвал, че гледната точка на мнозинството, която е спечелила при гласуването, е едновременно и най-разумната.
Нощем, в тишината, когато всички, които той добре познава, спят, той става по-добър човек.
Няма нищо по-отегчително от това да бъдеш обект на поклонение. И как само Бог издържа всичко това.
Оръжието трябва да е такова, че по-често и съвършено неочаквано да се обръща срещу този, който го използва.
Основният порок на интелигентите е именно този, че за тях светът се състои от интелигенти.
Писателят или е оригинален, или въобще не е писател.
По-добре да презират, отколкото да се боят.
Познатият е човек, когото познаваме достатъчно добре, за да му поискаме назаем пари, но недостатъчно добре, за да му дадем назаем.
Прицелването в успеха, а също и самият успех, оказват стесняващо въздействие.
Прогресът има един недостатък: от време на време той се взривява.
Ръцете не вършат едно и също едновременно.
Светец е този, който е успял да ограничи всички нравствени мъчение в пределите на собствената си персона.
Свободен е този, който няма желания. Че защо тогава да бъдем свободни?
Новия идол го издигат сред отломките на предишния.
Съждението си е само съждение, дори да е било изречено с необичайна увереност.
Това е епоха, особеност на която се явяват новите вещи, но не и новите идеи.
Този, който иска да стане по-силен от властта, трябва да се научи без страх да гледа в очите на заповедта и да намери начин да измъкне жилото от нея.
Тук, в нашия земен живот, царства производството.
Тя се омъжи за него, за да бъде винаги с него. Той се ожени за нея, за да забрави за нея.
Умен е този отговор, който прекратява въпроса.
Хората отдадени във властта на заповедта, само смътно подозират доколко опасна е тя. Трябва да се осмелиш да се противопоставиш на заповедта, да поразклатиш нейното господство.
Хората са пламенни и експанзивни – те се хващат за едно и за друго, създават си кумир, покоряват му се и се привързват към него с такава страст, която изключва всичко останало.
Човек винаги се е вслушвал в стъпките на другите хора – те са го интересували очевидно повече, отколкото неговите собствени.
Човек е длъжен да има сили да бъде самият себе си.
Човек за нищо не е така открит, както за въздуха.
Човекът е животно, забелязващо, че убива.
Човекът е събрал в едно мъдростта на всички свои прадеди, а погледни – какъв глупак!
Човечеството като цяло вече никога няма да може да смали своите претенции.
Признание и награди
През 1981 г. Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература за цялостното си творчество, характеризиращо се с далновидност, идейно богатство и художествена мощ. Прочути са думите му: „Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“. На церемонията в Стокхолм той казва: „Днес, след събитията в Хирошима, всеки знае какво представлява войната и тъкмо фактът, че всеки знае това, е нашата единствена надежда“.
Творчеството на писателя е отличено също с „Наградата на немската критика“ (1966), „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1969), „Голямата австрийска държавна награда“ (1967), престижната германска награда „Георг Бюхнер“ (1972), наградите „Нели Закс“(1975), „Франц Набл“ (1975), „Йохан Петер Хебел“ (1980) и „Франц Кафка“ на град Клостернойбург (1981). През 1983 г. на Елиас Канети е присъден Големият орден за заслуги на Федерална република Германия.
В чест на писателя родният му град Русе учредява през 2005 г. националната литературна награда „Елиас Канети“.
По време на първата международна конференция в България (1992), посветена на творчеството на писателя, в Русе се учредява Международно дружество „Елиас Канети“. Сградата, в която е живяло семейство Канети преди изселването си от Русе, е запазена. Днес търговската сграда на фамилията се използва от Дружеството под името Дом Канети. По повод 100-годишнината от рождението на писателя в Русе през 2005 г. е открита паметна плоча на едноименния площад „Елиас Канети“, а Професионалната гимназия по икономика и управление приема името на нобелиста.
Книги
Снимки
